ху́бав

1. Който е с приятен външен вид; красив, очарователен, привлекателен, мил, гиздав.

Хубава мома.

2. Който е приятен за сетивата.

Хубава храна.
Хубава миризма.
Хубава песен.

3. Който се оценява положително, който притежава достойнства; добър.

Хубаво възпитание.
Хубава постъпка.
Хубаво преживяване.

4. Доброкачествен.

Хубаво списание.
Хубав миксер.

5. (разговорно) Който е в голям размер или в голямо количество; изобилен.

Хубава реколта.

6. За време — който е слънчев, безоблачен, топъл.

Хубав ден.

7. (разговорно, иронично) Лош.

Хубава работа!

От новобълг. хоубавъ (ХVІІ в.). Произходът на думата е от новоперс. خوب /xub/ „хубав“ (< иран. *hu-apah- „добродетелен“, срв. авест. huuāpah-, согд. (ман.) xwp „добър“, ст.-инд. svápas- „изкусен, работещ добре“). В български проникнала по всяка вероятност през Средните векове от куман. ghub „хубав“ (CCum.), от нперс.

хубавичък — прилагателно име
единствено число множествено число
мъжки род женски род среден род
нечленувана хубав хубава хубаво хубави
членувана хубавия хубавата хубавото хубавите
с пълен член хубавият — — —
  • прилагателно име
  • пренасяне ху-бав
  • форми ху́бава, ху́баво, мн. ху́бави
Източници