лице́

1. Предната част на главата на човек.

Красиво лице.
Зачервено лице.
Изпотено лице.

2. (преносно) Израз на вътрешното състояние на човек.

Весело лице.
Тъжно лице.

3. (преносно) Предна част на нещо.

Къщата има хубаво лице.
Лицето на кожата е тъмно, а опакото е светло.

4. (преносно) Индивидуален облик, отличителни черти.

Творческо лице.
Политическо лице.
Оформям писателското си лице.

5. (преносно) Човек като член на обществото, като личност.

Две лица чакат в коридора.
Като лице от университета.
Лице от семейството.
Доверено лице.

6. (преносно) Граматическа категория на глагола, която показва субекта на действието.

Глаголът е във второ лице.
Глаголът се изменя по лице.

лице старобългарски лице́

старобълг. лице πρόσωπον, род. п. личесе или лица (Зогр., Мар., Син. пс., Сав. кн., Супр., Рил. ев. 13 в.). Умал. от лик.

Казвам/говоря в лицето

Говоря открито, пред човека.

Гледам в лицето

Гледам направо, открито, смело.

Лице в лице

Открито, непосредствено.

Физическо лице

(специално) В правото — правоспособен човек.

Юридическо лице

(специално) В правото — организация, имаща определени права и задължения на физическо лице.

лицев — прилагателно име Лицев нерв.
единствено число множествено число
нечленувана лице лица
членувана лицето лицата
  • съществително име, среден род
  • пренасяне ли-це
  • форми мн. лица́
Източници