дъ́но

1. Твърда земя под водоизточник.

Дъно на море.

2. Долната, най-дълбока част на съд, вместилище или на предмет с вдлъбната форма.

Дъно на тенджера.
Дъно на чанта.
Дъно на кораб.
Дъно на шапка.

3. Част от панталони, потури, която покрива седалището.

4. Най-отдалеченото от входа място в помещение, къща и други.

В дъното на стаята.

5. (преносно) Най-низше, най-принизено положение в обществото.

дъно старобългарски дъ́но

ст.-бълг. дъно πυθμήν, κρηπίς (Менеологий, 11 в.). Праслав. *dъno < *dъbno. Колебанието в славянски между *b (*dъbrъ „дебри“) и *p (*dupa „дупка“) не се среща в балтийски. В източнобалтийски, пълната отгласна степен *daub- е засвидетелствана с остро и циркумфлексно ударение, напр. латв. dobjš „вдлъбнат, дълбок“ [dùobjš/duôbjš]. Острото ударение може да се обясни по правилото на Винтер (*dheub-), което отговаря на прагерм. *deupaz „дълбок“ (гот. diups, англ. deep, нем. tief) < *dheub- по закона на Грим, но това не обяснява останалите форми (лит. dùgnas „дъно“, dubùs „вдлъбнат“, daubà „падина, овраг“, слав. *dъno). Множеството формални проблеми, свързани с този корен, и ограниченото му разпространение свидетелстват по-скоро за заемане от северноевропейски субстратен език (Kuiper 1995).

До дъно

Изцяло, докрай.

Стоя/съм в дъното (на нещо)

Причина съм, подстрекател съм да се извърши нещо.

единствено число множествено число
нечленувана дъно дъна
членувана дъното дъната
  • съществително име, среден род
  • пренасяне дъ-но
  • форми мн. дъна́
Източници