хайду́тин

1. (историческо) По време на турското робство — народен закрилник, който се крие в гората.

2. (остаряло) Разбойник, хайдук.

Първоначалното значение на думата е „разбойник, крадец“, срв. употребата в дамаскин от 17 век: тогава щътъ да въскрьсньть хаидуте да дадьть рѣчь богу. Заета от тур. hajdud, което е от унг. hajdúk „наемна войска, пазеща границата от турците; телохранители; крадци“ (1554) < австр.-нем. Haytok, Heydogg, което е немското произношение на унг. hajtók, мн.ч. на hajtó „викач, гонач (при лов)“ (1514). Унг. hajdú „разбойник“ е вторично образувано от hajdúk, където -к е схванато за унг. окончание за мн.ч.

хайдутски — прилагателно име Хайдутско сборище.
хайдушки — прилагателно име Хайдушка дружина.
хайдутство — съществително име
единствено число множествено число
нечленувана хайдутин хайдути
членувана хайдутина хайдутите
с пълен член хайдутинът —
бройна форма хайдути
звателна форма хайдутино
  • съществително име, мъжки род
  • пренасяне хай-ду-тин
  • форми мн. хайду́ти
Източници