куми́р

1. Статуя на езическо божество, на която се кланят; идол.

2. (преносно) Обект на преклонение, обожаване и подражание.

Певецът става кумир на хиляди младежи.
Моят кумир се срути.

коумиръ старобългарски куми́р

От старобълг. коумиръ. Произходът на думата не е съвсем ясен. Най-вероятно заемка от семит. *kumrā, сир. kumrā „жрец“ (> арм. qurm).

единствено число множествено число
нечленувана кумир кумири
членувана кумира кумирите
с пълен член кумирът —
бройна форма кумира
звателна форма кумире
  • съществително име, мъжки род
  • пренасяне ку-мир
  • форми мн. куми́ри, (два) куми́ра
Източници